„Знаете ли къде на времето българката криела душата си? В престилката.
Защото я изработвала сама и чрез подбора на цветовете или елементите по нея, жената разкривала вътрешния си свят – страховете, надеждите, дори тайните си. И най-вече, защото в престилката не просто прикривала, но и символизирала майчината утроба.
От начина, по който една престилка била изтъкана или избродирана, се разбирало каква е жената, която я е направила – дали момиче, мома или възрастна жена. Момите обикновено правели ярки, цветни престилки. Докато възрастните жени залагали на тъмните тонове в черно, зелено, синьо.
Престилката била най-видимото украшение на българката, тъй като в нея с особена любов се влагали цветни тъкани, мъниста, пайети, монети, сърма, кадифе, ресни, дантели, пискюли и т.н. Целта била не просто да се създаде нещо красиво, но то трябвало и да привлича внимание, особено ако е на мома.
Първата си престилка момичето получавало в пубертета, когато съзрявала и можела да има деца. Малките моми специално слагали този аксесоар, когато отивали на мегдана, за да се хванат на хорото. Когато пък някой ерген си харесал мома, той я хващал именно за престилката, а когато се обяснявал в любов, покривал с нея едното си коляно. При таен годеж момата давала на любимия си отново престилката – като знак за вричане и вярност.
Освен това престилката била най-съкровеният талисман. Всеки вложен цвят или избродиран мотив имал свое специално предназначение. Твърде често в тях се залагала молитвата за плодородие и закрила /престилката крие, пази утробата/. Този елемент от облеклото бил и своеобразна визитна картичка – знак за принадлежност към определен род, място или поне район. И не на последно място престилката разкривала икономическия статус на притежателката си – дали е бедна или богато, в зависимост от това какво количество сърма е вложено в нея.
Най-често срещаните мотиви в престилките, съхранени до наши дни са цветята. Но употребата на цветните мотиви много се различава в различните райони. Когато в началото на 19 в. българските майстори на икони и стенописи започват да се учат във Виена, те докарват /и това можем да го видим в стенописите на Троянският манастир/ едни пищни барокови венци с много цветя. Само десетина години след изобразяването в църквите, тези мотиви се пренасят в престилките. Съвсем различни са цветята в Родопите, където вярващите мюсюлмани не могат да изобразяват животно или нещо друго и по престилките затова има много цветя.”
По Тома Белев
Източник:
„История и памет-завръщане към корените“
